ДОБРЕ ДОШЛИ В МОЯ САЙТ
ПОЕЗИЯ
ОТ
МОМЧИЛ ВОЙНОВ
Съдържание:
1 - Цар на портата на ада
2 - Обесването
3 - Ботев кибритлията
4 - Хаджи Димитър
5 - Войвода
6 - Паднал си, четнико
7 - Баташкото клане
8 - Руски войник
9 - Василий Верешчагин
10 - 1878
11 - Църквата
12 - Трети март
13 - Огън малък свети в мрак
14 - Азбука
15 - Последният човек
16 - За майка си
17 - Изгрев
18 - Изповед на скъперника
19 - По ръката ѝ
20 - Сън в дъжда
21 - Художничката
22 - Музата
23 - Моряк
24 - Пред слепеца - кана вино
25 - Нощен влак
26 - Сенки
27 - Късно е
28 - Имаш глас
29 - Ела при мен, поете
30 - Заблуда
31 - Една жена
32 - Музата отиде си
33 - Няма те
34 - Лунна нощ над Дунав
35 - Самота
36 - Камък
37 - Студеният човек
38 - Огледало без предели
39 - Издателят
40 - Тутракан
41 - Орлица
42 - Пирамида
43 - Вярвай
44 - Тиранозавър Рекс
45 - Пожелай си любов
46 - Потърсѝ ме
47 - Целуни ме
48 - Революция
49 - Огледалце, огледалце
50 - Лято е
51 - Стругарят и Джони Уокър
52 - За жената, която премина
53 - Гневът
54 - Тя те търси...
55 - Свят на чакащи колет
56 - В ден самотен
57 - Вагон към Аушвиц
58 - Най-красивата еврейка
59 - Когато
60 - Октомври
61 - Асансьор
62 - Обичам я
63 - Чакам за здраве
64 - Помниш ли, синко, баща си
65 - Смъртта на философа
Някои от стихотворенията не се препоръчват за деца, бременни жени и хора с лабилна психика.
1.
Цар на портата на ада
Цял живот, ще призная, в охолство живях,
имах злато безчет и палат край река;
с най-голямата власт дълго време все бях
и съдбата на всички държах аз в ръка...
Бях дете на велик, легендарен храбрец,
уважаван от всички народи навред;
на монарх, който беше и първи мъдрец,
че навсякъде с ум въдворяваше ред.
Но погуби го болест в един хладен ден
и по негова воля - наследник бях аз.
От служители много бях там ограден,
всички дадоха клетва за вярност на глас.
На огромното царство не знаех площта
и не бях надарен с много мъдри слова,
но качих се на трона след своя баща
и корона вековна поех на глава.
Край ушите ми шепнеха много усти
и съвети се сипеха - денем, и в нощ,
та ликът ми пред хората все да блести
и войската ни първа да бъде по мощ.
Да царувам - оказа се хубав живот,
изминаваха месеци - зими, лета...
Но застанал над тих и спокоен народ,
на жестокост и алчност отворих врата...
По пътека поех на пороци, на грях;
сиромашки очи не поглеждах дори -
като татко си умен, уви, аз не бях,
и не мислех за хората - в мрак - до зори.
Да пролива потта си над черния плуг
принуждавах старика, за мое добро:
подчинявах селата с железен юмрук
и сандъците пълнех със мед и сребро.
Милиони обричах на бедност, на глад,
че с налозите стигнах аз твърде далеч...
И бунтовници гонех по път и площад -
непокорни глави бързо свалях със меч!
Не отричам - назад щом погледна сега,
осъзнавам, че болест било е това...
Че за хората дявол бях черен, с рога,
та дори и с корона да бях на глава.
Но не търсех, уви, за душата си цяр,
та макар да ми казваха, че съм жесток,
и се носеше славата моя на звяр,
по земите си пуснал най-кървав поток...
Но един ден бедняк ни пресрещна край вир -
великан с тежка брадва и мнооого бойци...
По вида им разбрах, че не са дошли с мир;
обградени там бяхме от рой храбреци!
Великанът високо издигна юмрук
и току изрева срещу мен като лъв:
- Своя жезъл предай ми - сега, още тук,
или в битка жестока ще леем днес кръв!
От богатството свое предложих му част,
ако пътя отвори и тръгне след нас...
Обещах му и замък огромен, и власт!
Пред нозете му падах дори в онзи час...
Ала с поглед студен ме пронизваше той,
там мнозина зовяха за смърт на мига!
А войниците мои не влизаха в бой,
че не виждаха те в тези хора врага.
И за миг осъзнах, че сме паднали в плен,
че от трона съборен съм вече, уви:
задрънчаха студени вериги по мен
и наведохме всички покорно глави...
Окован, аз поведох колоната сам,
а край пътя се сбираха майки с деца -
от очите им бликаше яростен плам,
силен гняв се четеше по тези лица.
И така, озовахме се в тази беда,
че с болярите бяхме заключени там -
по тъмници лежахме, без хляб и вода,
и измирахме бавно, потънали в срам...
А отвън се събираха хора безброй,
великанът ги чакаше в тази гора:
от парите по равно раздаваше той,
до последна жълтица и медна пара...
- Този разказ е истина целия, знам -
по земите си палил си кървава клада!
Празненствата не стихват от седмица там,
че си вече при нас, на портала на ада...
2.
Обесването
Падам, майко – бесен ли съм, бесен!
Утрото по преспите се стели...
Аз обаче ида с тъжна песен -
виждам ги въжетата дебели!
Виждам ги, към тях са ме повели:
седем са до мен, отзад – петима.
В черно три жени са се навели,
чака ме греда непоклатима!
Виждам ги мечтите ми да падат,
жив до де съм ний да се преборим;
плановете, думите – пропадат,
тоя бич задружно да съборим.
Тъжно е сърцето, че е жалко,
газя снеговете за последно.
Нека да остана още малко,
връщайки се в миналото бедно...
Ето ги, на двадесет разкрача -
две редици с пушки наредени,
гледат ме веригите да влача -
всички са навярно заредени.
Спират ме желязото да махнат,
кратко и със попа да говорим.
Бесят ме, та другите да „ахнат“,
бесят ме, но ние ще го сторим:
Българинът няма все да трае,
трябва да постигне свободата!
Волята дано да заиграе,
мен дори да чака ме бедата...
Впрегне ли се силата народна,
всички на едно да се надигнем,
зная - на земицата ни родна
равенството ние ще постигнем!
Тъжно е сърцето, че е жалко -
минаха ми дните насред иго.
Много ли направих, или малко...
Господи, за битка събуди го!
Качват ме на буренцето, ето,
примката по мене ще се впие.
Времето – студено и проклето,
нека още малко да ме бие!
Срещите безбройни да ги сещам,
колко хора гледах във очите?!
Спомени последно да усещам.
Иде изгрев, идат и лъчите...
Сбогом, мои облачета бели,
аз не доживях свободна песен.
Падам, без оковите дебели!
Падам, майко, бесен съм обесен!
3.
Ботев кибритлията
През Ноември 1868 година до българската общност в Букурещ достига информацията, че двама български революционери се укриват от румънските власти, и живеят в мизерия и глад в изоставена вятърна мелница край Букурещ. По това време Васил Левски е с тежко възпаление в коремната област след операция, претърпяна по-рано през годината, и се налага постоянно да полага грижи за раната. Един от българите, отзовали се на помощ, е Иван Гатев, който тогава живее в Букурещ заедно с цялото си семейство и дори не знае кои са двамата, изпаднали в нужда, преди да се запознае с тях. Едва през 1901-ва година, 33 години по-късно, той разказва пред свои близки за срещата си с двамата български герои, като нарича единия от тях „Ботев кибритлията“...
Ботев кибритлията
Тъмата се спусна и идеше ясна
нощта под звездите - хиляда поне;
пред мене видях по пътеката тясна
аз дирите пресни на други коне...
Бе стара постройка от камъни бели,
отвън се не виждаше пушек изобщо;
промуших се леко, с дисаги дебели:
те бяха петима във стаята общо.
Отдясно бе Левски, с кичурите рижи -
разбрах, че един е от двамата той,
спокойно приседнал във своите грижи
и с рана в корема, потънала в гной.
До него бе Ботев – погледна ме бясно,
засили се бърже, а някой му викна...
Че бе кибритлия там стана ми ясно -
пред мен за секунди броени изникна!
Ревера ми хвана и здраво разтърси,
изсипа торбите на пода, що носех,
и бинтове почна, лекарства да търси
из тия неща, дето седмица просех.
Изправи се после, изтупа краката,
за името мое попита ме той,
и силно ми стисна тогава ръката:
„Ти знаеш ли, Ваньо, за малко постой!
Ти знаеш ли долу, ти знаеш ли, братко -
България мрачна е, сива сивее!
Сега ще ти кажа да чуеш накратко
народът как гладно и бедно живее...
Че майките страдат, а старците - гаснат;
по улици прашни се скитат дечица -
те в пълна мизерия, клетите, раснат,
протягат за хапката мръсна ръчица!
Ти знаеш ли долу, ти знаеш ли още...
Вилнеят душманите както си искат -
жени изнасилват по тъмните нощи,
усти им запушват, та те да не пискат!“
Той стисна юмрук и при Левски се върна,
отчупи набързо от питката мека,
и чашата цяла със вино обърна,
та викна високо: „Но, българи, нека!
Задружно да върнем земята си наша,
свободни и волни да бъдем – нали?!
А не да сме хапки във тяхната каша,
и не да сме същите - все будали!“
Така превъзбуден, в устата си гладна
поставяше бърже - след залъка - залък,
а огънят пукаше в тази нощ хладна...
До тези очи беше огънят малък!
И щом ме погледнеше – пръскаше жар!
Че тупкаше в него голямо и тежко -
сърцето му беше същински пожар! -
сърцето на дракон, макар и човешко...
А другите трима стояха встрани,
изчакваха гладните да се нахранят,
и виното болката да отстрани
в душите на тия, родина що бранят.
Облечен във дрехи – изгладени, чисти,
единият - син на търговец известен,
пленен от на Левски очите лъчисти -
познавах баща му, бе умен и свестен.
До него – Никола, сладкар от Браила,
на гости на брат си във Букурещ беше;
и него бе българска майка поила,
и в него душата на българин вреше!
За третия нищо не мога да кажа,
но беше донесъл той шуби, завивки;
и имаше много мезета в багажа,
вината му бяха наистина пивки.
Накрая приседнахме всичките долу
и, жадни, да пием напълнихме чаши -
за наше отечество, бедно и голо;
за тия мечти, де са също и ваши!
Говорихме дълго, и песни запяхме,
не беше ми лесно на мен да си тръгна.
Шестимата там като братчета бяхме...
И щом се изправих, в ребрата ме ръгна.
И, Ботев, погледна ме пак като бик,
с ръката си мъжка за шуба ме хвана;
разтърси ме здраво отново за миг,
та пак да реди като даскал захвана:
„Ще дойдем в България и ще се бием!
И щом победим, ние с рани прободни...
Които сме живи – отново ще пием,
че роби не сме, а сме вече свободни!
И пак да ни мачкат - не ще им дадем,
да ходим наведени повече няма!
От нашите ниви сами ще ядем,
оковите тежки съборим ли в яма.
Не можем да траем тираните вече,
на север от Дунава все свобода е!
Сърцето ми цяло се къса, човече,
за тая България плаче. Ридае!!!“
На тръгване малка молитва си казах,
та виното думите нека полее.
За срещата никому аз не разказах.
Ранения молех се да оцелее.
4.
Хаджи Димитър
Хаджи Димитър падна - тежко, смъртно го раниха,
събориха го в боя за балкана.
Юнашкото сърце обаче нивга не плениха -
сърцето е свободно на вулкана!
И ето го и днес да се вълнува във гърдите
на стари патриоти, и на млади;
на нашите предци не сме забравили бедите,
ще пеем песни вечно и балади!
И никога не ще угасне смелия войвода,
де милост за живота си не проси;
с готова да се бие и да гине за народа
след него цяла чета, що се носи!
Че стъпките по друмите вовеки си остават,
покълнали са зрънце подир зрънце;
в душите ни не спират ехо свое да подават
и живи в паметта са, като слънце!
И словото Раковско, първо що се е родило,
и тръгнало войници да събира -
от Дунава надолу, през зеленото ни било,
до де са наши къщи - то не спира!
И старата гемѝя там се носи под луната,
часовникът на игото изтича!
По-тежки вече няма как да станат времената,
и мъж по мъж си клетвата изрича...
Там виждаме пътеките, конете де се водят
от тръгнали към гроба си младежи -
разбрали, че последния си ден сега те бродят,
че чуват подир себе си гърмежи.
И щикове да нижат, ятагани да посичат
в неравната борба за свободата.
Башибозушки орди там полето да пресичат -
червена във реката е водата...
И Стефан се събужда, Караджата де го думат,
що облаците кара да се кланят!
И камък да се пука, и дървета да продумат...
Там кървите му билки още хранят!
Хаджи Димитър падна - тежко, смъртно го раниха,
но битката спечели за балкана!
Юнашкото сърце душмани нивга не плениха.
Сърцето още тупа на вулкана...
5.
Войвода
Аз ще зная в деня за кои да се моля -
в онзи ден, де ще бъде последен!
И преди да си ида по Божата воля,
и преди да изпусна дъх леден:
Ще се моля за тия, които остават
да се борят във мъчното време;
срещу сабята смело, които застават,
че в сърца им хайдутина дреме.
И за даскала, скришом де сутрин се кръсти
да не чуват какви ги говори;
и отваряйки книга с напукани пръсти,
с учениците кротичко спори.
Ще се моля за млади жени по полята,
дет помъкнали менците тежки,
газят своята пот - неуморно пролята
под лъчите на слънцето жежки.
За децата им сетна молитва ще сложа,
че дано те късмета да пипнат,
та по тоя балкан, по високата ложа,
техни внуци свободни да рипнат!
Ще се моля за бедния старец, що рови
на вековния спомен в душата,
и завързал обиди и черни отрови,
изпод вежди поглежда пашата.
Аз ще зная в деня за кои да се моля,
и в минутите кърваво-бледни
ще предам на младежите своята воля...
Ще извикам: „Не ще сме последни!!!“
6.
Паднал си, четнико
Тука не ще стъпи майка ти бедна -
паднал си, четнико, в общия гроб.
Ида за малко при теб да поседна.
Черква далеч е, и нямаме поп...
Трябва да знаеш, че има го Бога -
искам при него сега да те пратя.
Вече да плача от мъка не мога,
твойте сестри нека плачат, и братя.
Млад си, най-младия сигурно тука,
двайсет години едва ли ги имаш.
Тая с косата навсякъде чука,
тръгнеш ли пушка и сабя да взимаш.
Даже и мъртъв юмруците стискаш -
знам ви такива, не си само ти.
Само свободна България искаш!
Нека душата ти в мир да лети...
Тялото твое земята прегръща...
Близки ще търсят утеха и кост.
В сънища дълго, и в ден ще се връща
споменът топъл по вечния мост.
Нека небето за теб да е стряха
и да намериш покоя си там!
Горе са всички, които умряха -
горе те чакат, не ще да си сам.
Ето го кръста - и него съм взела,
та да ти свети в небесни пътеки!
Тази молитва пред Бога съм чела,
име му светло да бъде вовеки!
Тука не ще стъпи майка ти бедна -
майка на най-непокорния роб!
Ставам сега, та при друг да поседна...
Паднал си, четнико, в общия гроб.
7.
Баташкото клане
По вратите - демон тропа...
Спомен още жив гори -
там, в полите на Родопа,
сред вековните гори...
В град на български войводи,
синове на Симеон -
демон връща се и броди,
яхнал черния си кон.
В ярък спомен за ужасни,
нечовешки времена;
за девойки най-прекрасни,
за дечица, без вина:
С дни сълзите си редили
край студената стена
и с живота си платили
дан на чужди племена...
Остров малък, православен,
търсещ равенство и мир,
най-безжалостно удавен
в сатанински кървав пир:
Пир невиждан, мародерски...
Пир - наслада от страха;
от мъченията зверски...
Рожба черна на греха!
Там, край храма още пукат -
пукат пушките, ехтят;
по дръвници - брадви чукат...
Малки ангели летят!
Още там са, по земята,
всички паднали глави -
в кръв, безмилостно пролята
връз зелените треви.
Кръв, по улици потекла,
из дворове, по бразди...
Чужда вяра, кръв, отрекла -
още там е, там блести!
Нож след нож и днес пронизва
слънце жарко над Батак;
буйни пламъци облизват
небесата в нощен мрак...
Черни брадви, ятагани...
Детски плач пълзи навред;
стенат клани-недоклани
в огън адски - бич проклет.
Там, в полите на Родопа,
сред вековните гори...
По вратите - демон тропа!
Спомен още жив гори.
8.
Руски войник
Там, на път към Берлин падна в бой и лежи -
той е руски войник, и отскоро баща.
Тихо плаче сега и сърце му тъжи,
че далеч у дома помни как обеща:
Да се върне герой със значки и медал;
да прегърне жена, син, и майка си пак.
Да докаже че, всичко от себе си дал,
той е истински мъж - не е вече хлапак!
И тогава, дошъл след последния бой,
да забрави за влажния черен окоп.
Да живеят пак в мир под звездите безброй!
Ала ето че пада в незнайния гроб...
Вчера бързо в атака той знаме заби,
но ранен е сега – нощ не ще издържи...
За народа си там, за Русия се би!
И вовек ще я носи и жива държи.
Тези пусти значки... не, не искат медал!
Де е нашия мъж, де е онзи хлапак?!
Само дясна ръка той да беше подал
да погали жена, син, и майка си пак!
Там, на път към Берлин падна в бой и лежи.
Той е руски войник, за родина – баща!
И небето се мръщи, и слънце тъжи...
Плачат вкъщи жени: "Ти нали обеща!..."
9.
Василий Верешчагин
Художникът рисуваше най-тихите войници
в най-тъжната картина на света;
сълзи отново миеха самотните зеници
пред рамката, опряна на плета.
Изгубен сред браздите изпотъпкани край Плевен,
навярно в някой търсеше вина...
Но имаше ли право на съдбата да е гневен?
Той беше доброволец на война!
И облаците сиви, и безкрайните ливади
не спираха край него да шептят:
Рисувай, покажи това на стари и на млади...
Да видят нека всички този свят!
Съдбите, разпилени по поляни и сред ниви,
прекършени в един единствен ден...
След края на гърмежите и крясъците диви,
човекът е отново победен!
Рисувай униформите на падналите в боя,
показвай тези кървави глави!
Последният портрет така изглежда на героя -
край кален път, в посърнали треви...
Сълзи отново миеха, там, двете му зеници,
тъй близо до бленувания град!
Художникът рисуваше най-тихите войници...
Един от тях бе родният му брат.
10.
1878
Пристигна вече свободата!
След тежки битки чак от лани...
Със кръв платиха тази дата
ранени много и заклани.
И ето, капе из полята,
по тесни проходи, в гори -
сълзата майчина пролята
в юнашки кости ще гори.
Ботуши руски ще усети -
през кал и сняг във боен зов;
мера и друм на нож превзети;
войнишки смях, и ров след ров...
Задружно българи да крачат,
чела да мият над река -
жени и майки докат грачат,
деца притискат до крака.
Хаджи-Димитрова закана,
на Левски дякон по гърба -
на шума мека из балкана,
отгоре гледа ги върба:
С последни думи на устата
ще бъдат само във ума!,
че пусти вкъщи са местата,
не ще се върнат у дома.
В засада паднали осмина
с гърди простреляни лежат...
Сълзата капна и отмина,
остави кости да тежат.
В горите вечно да се скитат
незнаен четник и войник;
деца по пътища да питат,
да дирят бащиний си лик...
Пристигна вече свободата!
Душите в скръб сега пропити,
и те платиха тази дата -
жени и майчици пребити...
11.
Църквата
Църквата, църквата! Тя ни запази -
в гъсти гори, по скали и във киша.
Кръстът пазител е вечен за нази,
жив е в душите ни, огнено диша!
Колко държали са тия потири,
медна камбана къде не удари?!
Пее балканът за тез манастири,
пеят реките, и камъни стари...
Там по стените зографи безбройни
денем са писали думи заветни;
нощем сълзи са редили поройни,
що са рисували образи цветни.
Горе в таваните тъмни, на свещи,
верните дякони скришно редили
книгите скъпи с молитви горещи,
де са предците ни нявга родили:
Дали надежда на болни, на здрави,
пуснали лъч през прозореца тесен;
дали ни сила да бъдем корави
с техния огън, и с тяхната песен!
Тази любов във гърдите се пази,
и упование всекиму дава -
своята длан, ако някой загази,
църквата бързо към него подава!
Колко по храмове хора са пели;
колко са влизали все да се молят?!
Черни забрадки на входа, и бели,
там се редили от Бога да волят.
Колко ли майки са вяра наели;
топли сълзи и ръце са се плели?!
Колко са двойки по пътя поели,
че са във обич под кръста се клели...
Колко са свещи до доле горели,
колко са люде нагоре шептели
де са сърца им кипели, та врели
та заобичали тия постели...
Тя, дето стоплила бедни сираци
и във търговците пламнала видни -
вярата няма да пусне мераци,
що да поробят иконите свидни!
Вярваме в Бога във дните студени;
вярваме в него когато е тъмно.
Българи всякъде, що са родени,
ходят изправени в равно и стръмно!
Църквата жива е, църквата диша -
куполен блясък лети на талази!
В колко сърца ли е сторила ниша?!
Тя ни по пътя душите запази!
12.
Трети март
Трети март, празник наш -
светъл ден на свободата!
Трети март, вечен страж -
пали огъня в сърцата!
Ден на смели капитани
из тракийски низини;
ден на цветните гайтани
по планински висини!
Плам от поход буреносен
на героите е той;
плам от бой победоносен;
шум от щикове безброй!
Вик на хиляди руснаци
над поробени земи;
вик на старци, на юнаци
из замръзнали тъмѝ!
Грохот вечен от копита
в най-безбожни времена;
вкус на вино и на пита
насред бойни знамена!
Марш за правда, безпощаден,
в симеоновия брод;
марш на българина, жаден
за достоен, нов живот!
Песен ботева се лее
над полята, над града;
кръст отгоре ни се вее -
брат до брата е в беда!
В миг за Шипка да се сетим,
да извикаме "Урá"!
Свят свободен да усетим
с дъх на българска гора!
С трясък спомени се връщат:
ден на радост, и на кръв...
Християни се прегръщат -
лъв застанал е до лъв!
Трети март - празник наш,
светъл ден на свободата!
Трети март - вечен страж!
Огън грее във сърцата!
13.
Огън малък свети в мрак
Там, в душата на поета
край замръзнал горски път -
даже думите да спрат -
нощем трепка силуетът
на един добър човек,
който чака век след век.
В топли дрехи е облечен,
на главата му - калпак.
Огън малък свети в мрак...
Свети пламъкът далечен
в бяло мраморно лице
с две протегнати ръце.
Но луната щом изгрее...
Оживява бързо той -
тръгва пак по пътя свой!
Иска песен да запее,
пак сърцето му шепти
и забързано тупти...
Пролетта разтваря длани,
колко бързо идва тя -
бликват билки и цветя!
Над зелените гердани
светят хиляди звезди...
Топлината победи.
В миг поетът се събужда
с мокри, парещи очи...
Тази нощ не ще мълчи!
В малка стая, някак чужда,
той на своята тъга
цар ще бъде, и слуга...
Зад самотни бели щори
пак е стиснал своя лист
и, пред свещника златист,
той не спира да се бори
с лабиринти от слова
нейде в своята глава.
Взел сърцето на Човека,
който носи вечността -
верен син на Мъдростта,
прави своята пътека,
като в тъмното кове
кратки сини редове...
Накъде ли го повежда
мълчаливата луна?
Пак към стари времена?
Или дава му надежда,
тя, за утрешния ден,
ако бъде той студен?
Сиви облаци напират...
Скоро тази светлина
ще изгуби, без вина.
Но до края той не спира
да преследва любовта -
страст на хиляди лета!...
Там, над онзи път далечен,
там, над спящите ели
ситен сняг в нощта вали...
В топли дрехи е облечен,
на главата му - калпак.
Огън малък свети в мрак.
14.
Азбука
По земите ни древни, от Бога изваяни -
в нашата кръв е, в реките червени.
Оцеляла и в тежки години, и в рая ни:
нашата азбука – в нашите вени!
От ръцете на Кирил и брат му Методий
във зора полетяла за всички да грее;
тя е трябвало век подир век да преброди,
за да бъде днес тук и у нас да живее!
По перата на много помощници верни,
озарена от лампи и свещи дебели,
в мастила се пропивала - сини и черни,
и разказвала тихо по листите бели...
И преписвали книгите, денем и нощем,
тия дето писмото добре овладели;
а поетите пишели, пишели още,
по света те разказвали що са видели.
Оживявали бързо те в хората млади:
в манастири, по къщи, в училища тесни -
от истории страшни до нежни балади,
и нечувани стихове. Хиляди песни...
Усвоили народи наблиз и далече
тази азбука звучна, що меко се стели:
от жени и деца, до столетника вече,
че във нея магията всички видели.
Та речта по морета препускала сини,
омагьосала много царе и царици;
по църковните книги стотици години
украсявала в злато набити корици...
Недокоснато в битки и в иго безкрайно,
че укривали книги най-будните хора -
там останало словото, живо и трайно:
на човека в душата – вековна опора.
Че навсякъде кацали буквите чисти:
по широките порти, високи дувари;
и заплитали в надписи думи лъчисти -
по икони, по статуи, кръстове стари...
По земите ни древни, от Бога изваяни -
в нашата кръв е, в реките червени.
Оцеляла и в тежки години, и в рая ни:
нашата азбука в нашите вени!
15.
Последният човек
Последният човек вървеше бавно по брега,
поглеждайки нагоре, към небето;
след него се извиваше пътека по снега -
последната пътека край морето.
Той още си повтаряше: "...ще дойде някой тук!",
не спираше в нощта да се надява;
вървеше без да знае, че отдавна никой друг
не виждаше луната да изгрява...
Последният човек извади дяволски късмет -
металното сърце не спря да бие!
Макар и беззащитен, този малък силует
не трябваше от никой да се крие.
Останките от кораби в студената вода
напред, към хоризонта се редяха;
а в мрака, зад градината, се виждаше града,
над който вече птици не летяха.
Самотните гиганти от желязо и бетон
размиваха се в тъмната картина;
стените и комините под звездния балтон
се ронеха година след година...
Последният човек назад погледна тъжно пак
към огъня последен - там, на плажа...
Към пламъците, борещи се с този плътен мрак -
последен фар, последна земна стража.
Накрая на пътеката отново се поспря -
последният човек на стола седна;
до устните си малката хармоника допря...
С надежда към небето пак погледна.
Последният човек... Дано остане само стих!
Дано безкрайно дълго в мир живеем!
Веднъж дошъл си ти, веднъж и аз се тук родих...
Нима кръвта си нужно е да леем?!
16.
За майка си
За майка си, душа за тебе дала,
си спомняй всеки ден. Благодарѝ!
Тя някога и младост е продала,
и щастие – на теб да ги дари.
В прегръдките ѝ дълго ще се губиш,
дори да е далече някой ден.
Че майка си не можеш да загубиш -
със част от нея в тебе си роден!
И там, дълбоко вътре, тя живее
дочакала поредната ви среща.
В сърцето ти – отново ще повее
усмивка и от слънце по-гореща.
Щом сетиш се за нея, тя се връща -
оглеждаш се във топлите очи;
усещаш как отново те прегръща,
притиска те... притиска, и мълчи.
Че някога по теб е разпиляла
надежди, страхове и бурни нощи;
безкрайната ѝ обич е валяла
и в твоите гърди е жива още...
Помни - което тя ти е раздала,
не може никой друг да ти дари.
За майка си, душа за тебе дала,
си спомняй всеки ден. Благодарѝ!
17.
Изгрев
Слънцето на юни за прекрасен ден изгрява,
сам посрещам светлия му лик.
Споменът у мен отново в утрото назрява...
Заливът събужда се велик!
Две души прегърнати аз виждам да се сливат,
две души - край морските води!
Хладните вълни докосват нежно и заливат
пресните по пясъка следи.
Птиците не спират да кръстосват по небето,
сякаш любовта усещам аз!
Моето сърце се връща бързо там, където
изгревът вълшебен бе за нас...
В топлите обятия на пясъците меки -
ние също бяхме там сами!
Там, където бризове по райските пътеки
галеха ни денем, и в тъми.
Кораби, където все, и лодки се редяха
бавно в хоризонта на деня;
там, където ангели над двама ни летяха,
щом потънем тихо във съня...
Пламъкът във други двама виждам да назрява,
заливът събужда се велик!
Слънцето за истинска любов сега изгрява...
Някой ден ще бъде просто миг.
18.
Изповед на скъперника
Доброто, аз, във хората - все исках да го зърна!
И същото обратно обещавах...
Но щом се появи, решавах нищо да не върна,
и себе си единствено гощавах.
Така започнах денем с добрините да се любя,
а вечер ги отнасях у дома си;
дори частица мъничка не исках да загубя -
затварях и прозорци, и тераси!
Оглеждах се на пътя кой добро ли ще ми стори,
цветята да събирам все не спирах;
натрупаха се купчини по стаи, в коридори...
Каквото мога – бързичко прибирах.
Но ето че веднъж една старица ме попита,
дали да дръпна лекичко не мога -
в петата ѝ - една топлийка мъничка забита,
та болка да затихне и тревога.
Забързано отминах и дори не отговорих -
тъй много ми тежаха добрините!
И в моя дом вратата аз след себе си затворих,
че трупах още там по планините.
Но месеци изминаха, та даже и години -
след този ден аз нищо не намерих!
В повехналите, дълго време трупани градини,
един следобед тъжен поглед вперих...
И най-нещастен, тъжен вече ходех по земята,
самотен се по улиците скитах,
че с моята душа, що само ползите пресмята,
напразно за доброто вече питах.
Тогава аз разбрах, че добрините да събираш,
да гледаш само себе си – не бива!
Добро да вършиш никога не трябва ти да спираш,
та щастието все да те напива...
19.
По ръката ѝ
По ръката ѝ бавно прокарвах три пръста -
като птица прелитах, почти я докосвах.
До дланта ѝ достигах, заспала на кръста,
и минутите тихи небрежно прахосвах...
Вече беше потънала в сън – като есен,
уморена да носи тъй много листа.
И дъхът ѝ долиташе в мен като песен;
като дъжд, който бавно попива в пръстта.
По гърдите ѝ търсех къде да разбия
моя кораб с рубини, сребро и топаз.
Но достатъчно можех ли там да отпия,
щом очи тя отвори в най-ранния час...?!
В полумрака към голото рамо препусках
във очакване пак на гласа ѝ в зората.
И завардил пътеките, бдях и не пусках
да проникне дори пеперуда в гората.
Продължавах да слушам вълшебната песен,
да целувам пак хиляди нови места...
Да целувам и в зима, и в лято, и в есен,
и да гледам как падат по мене листа...
20.
Сън в дъжда
Толкова мрачно, и толкова хладно е,
щом самота ме владее омразна...
Чакам я пак, че сърцето ми гладно е;
чакам я пак, че душата е празна!
Няма звезди, от небето валяло е;
помня дъжда колко нежно шептеше.
Още съм мокър – по моето тяло е!
Още съм мокър, по мене туптеше...
Бях във ръцете ѝ, бавно ме галеха,
моите длани те търсеха още.
Устните нейни в мен огъня палеха -
беше жената от предните нощи!
Топли гърдите ѝ жадно напираха
в този мираж любовта да събличат.
Пръстите малки отново не спираха
пак да докосват, и пак да обичат...
Живи очите ѝ все ме напиваха,
после за кратко потъваха в мрак.
Думите нейни в духа ми се впиваха,
сякаш магия ме стягаше пак!
Искам на стола да видя как бялата
рокля дантелена сутрин лежи.
Искам наяве да бъде тук цялата...
Истина искам, не сън и лъжи!
Още съм мокър, по моето тяло е -
колко минути в ума ми туптеше?!
Няма звезди, от небето валяло е;
помня дъжда колко нежно шептеше.
Толкова мрачно, и толкова хладно е,
щом самота ме владее омразна.
Чакам я пак, че сърцето ми гладно е.
Чакам я пак, че душата е празна...
21.
Художничката
В тъмна нощ тя рисува все съща картина:
"Към Луната лети господин с телескоп."
Само нейното име аз зная - Мартина!
Но не бързам заникъде - вече съм роб...
Има малка мансарда в съседната сграда,
тъй чаровна брюнетка на трийсет и пет;
да я зърна - за мен всеки път е награда -
как целува тя палеца свой за късмет.
Щом държи огледалцето, с трите молива
край очите си топли чертае море;
и със каничка малка цветята полива...
Тази сутрин е с шапка в кафяво каре.
И отваря на входа във девет вратата,
да поеме по правия сив тротоар.
Бързам аз да извадя отново брадата
и перуката дълга от куфара стар...
Ето - вече съм скитник, в зацапана риза,
но във джоба си нося пак малко сребро -
за изкуството нейно, дори и във криза,
с трите франка и днес ще направя добро.
На отсрещния бряг съм, кафе да си взема -
заговаря ме чакащ на спирката мъж;
и прехвърляме думи, от тема на тема,
под ръмящия кротко отгоре ни дъжд...
Тя отключва решетката, вън да избута
колелото с табелката с цвят на розе,
и във тази вълшебна и кратка минута
се усмихват мъжете по Шан-з-Елизе...
Тази малка витрина нае в ранна пролет:
като пъстър синигер - сред градски потоп!
Срещу мен вече виждах поредния полет:
"Към Луната лети господин с телескоп."
Чувам - плахо опитва наблизо да лае
малък пудел, завързан за тежък капак;
вестникарката млада отново дошла е -
разпозна ме, и идва усмихната пак:
Получава от мен пет сантима и цвете -
булеварда пресича, притичвайки, тя:
отдалече ги виждам как бъбрят си двете -
зад файтоните спрели с бинокъл следя...
И отнасям към своя дом тази картина,
от вълшебните багри съм цял окован -
че рисунките нейни - прекрасна градина -
вече станаха двайсет на моя таван!
Да я гледам в ръцете си - жива наслада,
да прокарам дланта си, на краските роб...
Ала днес - на гърба ѝ, каква изненада:
"Аз сънувам все теб... Господин с телескоп"!
22.
Музата
Музата е птица, знай,
иде като дар;
но кафеза тя не трай -
няма господар!
Дойде ли, кажи "Здравей!",
вкъщи я пусни;
с нея песничка запей,
стихче пак драсни...
Тръгне ли си в миг, уви -
щом се изпари -
в храм моли се, рев - реви,
плам не ще гори.
23.
Моряк
Не съм те докосвал от век... или два.
Кажи ми, усети ли пак светлината?
Аз вече съм старец и ходя едва,
но помня как светеше цяла луната!
Видях те на пейка, на метри от плажа -
тъй хубава беше, а аз – млад моряк.
Но твоята хубост на кой да разкажа,
и срещите наши на златния бряг?!
На себе си. Само за мене остават,
поглеждаш ме още с очите си черни...
И хиляди дни между нас да застават,
милувките помня, тъй сладки, вечерни.
Събрахме се – всичко потъна във сенки,
и в утро неземно се нощ заобръща...
Как твоите устни целуваха бенки...
...по моята гръд - пак се споменът връща.
Затъвахме, газехме нейде из рая
и слепи душите ни, влюбени, две
тъй бързо се сливаха, щом без да трая
аз идвах при теб, че любов ме зове!
Любов беше! Жива! И двама летяхме
над ниви, градини, реки и гори...
В небесните царства изгубени бяхме,
но нашата обич не се умори:
По лунни пътеки ни вдигна мъглата,
пред нас да разкрие нечувани тайни;
и грош не поискаха там за отплата,
че бяхме в море от кристали незнайни!
По сто лабиринта безкрайните нощи
ни водеха в замъци - кули високи.
Планети прелитахме, искахме още -
по сто лабиринта и в триста посоки...
Но в утрин една аз заминах, унил...
На прага любим в жар ме гледаше ти:
морякът за курс беше там подранил -
нахлузил фуражка, той хлопна врати.
И ето че тръгнах... Да, тръгнах на път -
изглеждаше сън, не повярвахме ние.
Там трябваше двете сърца да го спрат!
Ах, болката в мен още гние ли, гние...
Да, помня ги, помня писмата ти аз,
и мене разкъсваше същия глад!
Изплаках тъй много – насън, и на глас;
години по кораба брули ме хлад.
Не съм те докосвал от век... или два.
Оставих пътека назад по сланата.
Аз вече съм старец и ходя едва...
След теб не погледна ме вече луната.
24.
Пред слепеца - кана вино
Ходя по пътища - черни и бели,
много пребродих и много видях.
Помня владетели най-преуспели,
даже съм яздил до двама от тях.
Бил съм в тъмници под замъци стари,
черни окови по мене тежаха;
имаше паднали много бунтари -
в кървави локви убити лежаха.
От императори, гледах, наети,
хора да дялат по камъни думи;
виждал съм много велики поети
истини важни да трият със гуми.
Бил съм в епохи – и цветни, и сиви,
много години по тях пропилял съм...
И над планети безумно красиви
в своите нощи аз дълго летял съм.
Спомени много в ума си изтрил съм -
може би клетка си търся във рая?!
Ако насън аз в ръцете ти бил съм,
значи съм стигал за миг до безкрая!
Чувам звездите от моста си въжен...
Само в очите ти аз не видях:
колко съм весел, и колко съм тъжен;
колко е болката, мъката в тях...
25.
Нощен влак
Дълго време все мълчим.
Трака-лака, трака-лак...
Две гримирани очи
ме поглеждат в нощен влак...
Само тя нощта красѝ:
млада дама с лак червен;
с дълги вързани коси
и ботушки в цвят невен.
Бяла рокля на цветя;
аромат на плодове...
Цяла нощ се гмурка тя
в океан от редове.
Пред овалното лице
преминава стих след стих...
В тези прелестни ръце
тази нощ се преродих!
Сто години бях все сам
в онзи стар мастилен звън;
Сто години чаках там
да се сбъдне този сън...
Две гримирани очи.
Трака-лака, трака-лак...
Часове наред мълчи
и ме слуша в нощен влак...
26.
Сенки
Не търся ги във спомените мои,
очите ти - от мене са далече!
Загубени зад хиляди завои,
не търся ги във спомените вече!
Дори да се разминем във деня си,
душата ми не ще да те прегърне!
От всички най-невидима жена си
и времето не може да се върне:
Нощта, в която сенките ни сякаш
преплетоха се тихо за минута;
нощта, в която вярвах че ме чакаш;
че пламъкът и в двама ни се лута!
На този път, под лампата висока
„довиждане“ си казахме последно,
и тръгнахме по своята посока...
А сенките - изчезнаха безследно.
Оттук минавам често и се сещам,
изтекоха години оттогава...
Пак болката понякога усещам
от спомена дланта си да подава.
Не търся ги по улиците вече,
не взирам се по прашните завои.
Загубени останаха – далече!
И чужди са за мен очите твои.
27.
Късно е
Късно е, късно е аз да прегръщам
твоите дни и вълшебните нощи...
Късно е вече назад да се връщам.
Болката жива е - стяга ме още!
В тази магия сърцето ми върза,
само със поглед изплете въже!
Беше отдавна, а времето бърза...
Знам, че те искаха много мъже.
Двете очи, във които се плисках;
дланите твои, в които летях -
малко ли давах аз, много ли исках?!
Просто не мога да дишам без тях!
Ето че бурята пак ме застига,
вино сега ще си още налея!
Иде вълна, после нова пристига,
а по гърдите ти - устни пилея...
Пак ще усетя, че думите мои
в тебе топят се, и пак ще те имам!
Пак ще целувам аз устните твои -
ти ще ме искаш, а аз ще те взимам!
Късно е. Късно е, но те прегръщам,
двама сме заедно в тихите нощи!
Само в съня си при тебе се връщам,
само в съня ми - обичаш ме още...
28.
Имаш глас
Имаш глас ти на девет гори -
като лава пълзи и се впива...
И ледът вътре в мен как гори,
щом душата ти нежна заспива!
Във съня си по девет пътеки
върховете през зимата пали;
и по преспи, дълбоки и меки,
всеки бор във нощта ще погали.
Имаш глас ти на малка ливада,
напоена от бистра река.
И препуска, от вада на вада...
Твоят глас! Аз не ще отрека:
Че галактики девет достига
и на всички цветя там шепти...
До сърцето ми винаги стига.
Говори ми сега, само ти!
Как по девет морета пристигаш,
като топла сълза се отдаваш...
Говори! Говори, че не стигаш,
искам още любов да ми даваш!
Цял във него да бъда оплетен,
нека той да ме пак покори!
Говори ми за изгрева летен!
Имаш глас ти на девет гори...
29.
Ела при мен, поете
Ела при мен, поете, искам още да четеш,
и приказките свои да разказваш!
Със думите си сладки ти не спирай да плетеш,
душата ми не искам да наказваш...
Не зная аз дали си срещал истинска любов,
и жаден с коня нощем си препускал;
живота си дори да жертваш, бил ли си готов,
та зидовете свои си напускал?!
Дали си бързал някога да стигнеш в ранен час
до сплетените в утрото къдрици?
Дали по тез гори си вдигал копие и глас
над дебнещите в тъмното тигрици...
Преплитал ли си своите юмруци ми кажи
с разбойници, изскочили от мрака?!
Защото тя във нощницата своя там лежи,
да чуе твоя глас отново чака!
Дали си я прегръщал ти във броня под луна,
потънал в аромата на косите?
Кажи ми, ти обичал ли си истински жена,
целувал ли си устни до насита?!
Обичал ли си, както аз обичам те сега,
макар и твоя образ да не зная?!
И чакал ли си, както аз те чакам тук, в тъга?
В потъналата в римите ти стая...
Ти с думи сладки приказки не искам да плетеш,
душата ми не искам да наказваш!
Ела, поете, моите очи да прочетеш!
По тялото ми с длани да разказваш...
30.
Заблуда
Зимата пак ме облича във сиво -
зная, че няма и днес да те зърна.
В другите търся аз нещо красиво,
само отчасти поне да те върна...
Ходя бездомен по път, тротоари,
лик подир лик покрай мен отминава.
Хора различни по улици стари,
скита душа подир друга болнава.
Тъжни жени ме отново поглеждат -
другаде трябва да търсят утеха.
В колко очи всеки ден се оглеждат,
в ледния ден не намерили дреха...
Ето – пред малка витрина, с цигара,
ясен въпрос само с поглед зададе...
Да я поискам – дали ме накара?
Своите длани тъй бързо подаде.
Даже не знае, че аз съм заблуда
в ден на самотници – мръсен, омразен.
Ярко червените устни на луда -
кой ще погледне, щом вътре е празен?!
В тези жени има нещо красиво,
но и в съня си не ще се обърна.
Зимата пак ме облича във сиво -
зная, че няма и днес да те зърна...
31.
Една жена
Една жена – отнякъде пристига,
във мислите ми броди всеки ден.
Затичва се и бързо ме застига -
деня да стопли, толкова студен.
По шията ѝ с устни щом затъвам,
небрежно тя ме гали със коси...
И в дланите ѝ бавничко потъвам;
една жена – тъгата окоси.
Понякога обръща се и тръгва...
Дали за да ме види пак сломен?
Парченце от душата ми изтръгва,
но после знам, че пак ще е до мен.
В гласа ѝ мек отново ще се спъна,
където иска – нека да натисне!
Душата си за нея ще разпъна,
тя с две ръце когато ме притисне.
Денят отново мрачен е роден.
За мен любов как никога не стига...
Добре, че ме прегръща всеки ден -
една жена – отнякъде пристига.
32.
Музата отиде си
И музата отиде си... Ах, толкова е жалко -
не мога да напиша изречение!
Ще дойде ли в ума ми тя отново пак за малко?!
Това е за душата ми мъчение...
Великите поети се присмиват гръмогласно:
„Пропадаш във вековното забвение!
За слово, ти, най-бляскаво и чисто, първокласно,
не ще получиш вече вдъхновение...“
И ето ме да страдам, за съдбата си да плача...
Къде да търся вече упование?
Да вярвам че до края си бездарен ще се влача,
нима да имам трябва основание?!
При кой отиде, скитнице… Ела поне за малко,
за кратичко в нощта стихотворение!
Кесията с жълтици – само тя ме гледа жалко...
Върни се тук, и давам я в дарение!
33.
Няма те
Няма те. Няма те още на прага,
с ключ не заключвам вратата унила.
Да, но не идваш – сърцето ме стяга,
влачи се мъката в мене прогнила...
Приказни ласки в нощта не ме чакат,
няма го звънкият смях да ме гали;
чувам да свири на прелеза влакът,
сякаш тъгата пак в мен да запали.
Няма ги. В ранното утро ги няма
двете очи да ме сънено питат -
грейнали пак край реката голяма,
де се тополи високи преплитат:
„Спа ли добре? Целуни ме горещо!
Устните твои не ме ли жадуват?
Да поизлезем? Сънува ли нещо?
Гълъби, виж – по перваза лудуват!“
Няма ги. Двете очи не ме питат,
устните мои не им отговарят...
Други навън се по пясъка скитат.
Кораб на кея отново товарят...
Споменът само сега ми остава...
Ято отново лети над водата -
празни надежди, лети, и раздава...
Чака те още унила вратата.
34.
Лунна нощ над Дунав
Недалече от брега
на голямата река -
в плен на болка, на тъга -
трие кротко със ръка
старец своите сълзи...
По небето - тя пълзи.
Между хиляди звезди
в този мрачен панаир -
над градини, над бразди,
там, над спящия баир -
тя на пътя си е роб...
На земята - пресен гроб.
Дом на обич, на любов
тежка болест сполетя:
за жената - смъртен зов!
Вехнат шарени цветя
в тази нощ на самота...
Нощ на хлопната врата.
Оживели са, почти,
всички спомени сега...
Нощ на вино, на мечти -
най-покорния слуга!
Но и вечен господар...
Нощ на хвърления зар.
Бавно времето лети,
отминава час след час;
тихо вятърът шепти
край комините над нас
и пилее пепелта...
Нощ на черните палта.
А луната все пълзи
над голямата река;
седнал, старецът сълзи
трие кротко, там, с ръка -
недалече от брега...
Нощ на болка, на тъга.
35.
Самота
Аз пътувах все сам, и все сам се прибирах -
тишината за верен другар си избрах;
и когато пак бързах, когато се спирах
във прегръдката нейна след време разбрах:
Че дори и „здравей“ няма кой да ми каже,
да превърже душата ми тежко ранена;
или правия път със ръка да покаже,
ако някъде тя е в заблуда пленена.
И че нямах наблизо приятели стари,
но и също не можеше, блеснала в мрака,
да ме остра кама ненадейно удари...
Или дума обидна във миг да затрака.
И в поредното лято, в поредната есен
сам отпивах от чашата своя на бара...
Да пристигне все чаках по пътя си тесен
влак отново на тази безименна гара:
В самота да се лутам наляво-надясно,
по хартии намачкани нещо да пиша.
А гората зелена – минаваше бясно
край стъклото на моята дупчица миша...
Аз пътувах все сам, и все сам се прибирах -
в тишина да живея, без радост, избрах.
И билетите бели в албуми събирах...
Че пътувах наникъде – късно разбрах.
36.
Камък
Затворил съм вратата си за обич, за любов,
и с тежък катинар съм я заключил.
В душата ми навярно има стонове и зов,
но пликове с писма не съм получил...
С вериги здраво вързани са двете ми ръце,
че вече да прегръщам аз не искам!
Във фризера заключено е моето сърце
и седнал съм отгоре да натискам.
И спомените хвърлил съм в тъмницата сега -
далече от ума ми да будуват!
Превърнах се във камък най-случаен на брега,
мечтите си оставих да гладуват.
Понякога водата ме залива, като в сън,
но нищо живо вече не усещам -
сърцето ми не чува нито шепот, нито звън,
ни ласката достига го гореща.
Звездите се пилеят между облаци в нощта
и приказки не спират да разказват...
Но вече не потрепвам, и да слушам аз не ща;
светулките не чувам що ми казват.
Останал на брега между задрямал слънчоглед
и лунната пътека на водата,
бил някога човек, сега съм само камък блед.
За обич аз затворил съм вратата.
37.
Студеният човек
Студеният човек, уви, не може да те стопли,
но иска все за него ти да грееш!
Преплитайки заплахите с отчаяните вопли,
все кара те балади да му пееш...
Обърнеш ли му гръб, тогава тъжно те поглежда,
потапя те в закани и лъжи;
надява бързо своята изстрадала одежда,
та камъкът у теб да затежи.
Студеният човек, уви, не може да обича,
но може със сълзи да задълбае!
И може той след някой от любов да се затича...
След себе си! За себе си ридае.
Погледнеш ли в очите му, възможно е да видиш
най-искрения поглед на дете.
Това дете, което ти не искаш да обидиш,
години той в душата си плете.
И щом го приютиш отново вътре, във сърцето,
облича тихо ризата си стара;
започва да те гали много леко със перцето
и бавно те заглажда със мастара...
38.
Огледало без предели
Зимна нощ; звездите спят.
Мъж с кафяво наметало
търси с поглед своя свят
в най-коварно огледало,
оковано в летви бели...
Огледало без предели.
Дом на тиха празнина.
Скитник с раница кръстосва
непрогледна тъмнина,
и под лампата докосва
с пръсти образа си леден...
Може би е дом последен.
Порцелан и топлина.
Ето, пак сега наднича
във вълшебната стена:
там една сълза се стича
и по спомени се впива...
Той от чашата отпива.
Глътка облаци и дъжд...
Стари страсти е разпалил
кофеинът изведнъж,
но за кратко е погалил
тези ледници студени...
Колко думи неродени!
Пет минути на раздор.
Безразлично огледало
в тъмен, тесен коридор.
Мъж с кафяво наметало
край дувари броди бели...
Огледало без предели.
39.
Издателят
Издателят - любезен господин във панталон
и бяла риза, впасана грижливо -
посреща ме забързано в читалищен салон,
усмихва се и кани ме вежливо.
Предлага ми кафенце със сметана, плодов чай,
кафява пура бързо ми избира;
разбрал, за мен че пушенето не е обичай -
кутията в бюрото си прибира.
„Не пишеш лошо - бива, и да знаеш че си пич,
но има още що да се желае.
Поезията твоя се равнява на Москвѝч,
приемем ли сега, че тя кола е.“
Започва да загражда всички грешки с химикал,
по стиховете мои да чертае!
Сърцето ми сломено плаче с тъжния вокал,
по кожата ми ледена потта е...
„До лъскавата Волга има още много труд,
и много дълги нощи да се мъчиш...
Би трябвало да бъдеш ти глупак, или пък луд,
та с първите си строфи да се пъчиш!
Къде е тази точка, и къде - това тире?!
Ти знаеш ли какво е „синоними“...
Защо умът ти друга дума тук не подбере,
смирено аз те моля, обясни ми!?“
Накрая ми разкрива, че това е Божи дар,
той в мислите ми трябва сам да диша.
Че не е никак лесен занаят, а много стар...
Бездарен ли съм - няма що да пиша.
И тръгнах си отчаян аз по пътя към дома,
решил, че тази ниша не е моя.
Тъй страдаше душата ми - изгубена, сама...
Но ето че се спънах на завоя!
Подскочих във леглото - та било е всичко сън!
Погледнах през прозореца във мрака:
издателят го нямаше в дома ми, нито вън...
За следващия вторник той ме чака!
Но в този сън аз грешките си бързичко видях -
една дузина... плюс една дузина.
На стихове „Москвѝч“ до вчера само автор бях,
а днес рисувам фар на лимузина...
40.
Тутракан
Голямото кълбо над хоризонта се подава,
любов понесло пак и светлина;
далече над Америка звезди сега раздава
избягалата палава Луна...
Събужда се водата под вълшебните кристали
на плъзналите хиляди лъчи...
На него ние тайните си вече сме издали,
но Слънцето за своите - мълчи.
Изглежда много близо, но не може да го стигне
и цял живот орелът да лети;
а то върви нагоре - над града да се издигне,
над селските огради и врати...
Засветило отново - като майка ни прегръща;
за влюбените бави есента!
Над Тутракан и в този ден да грее се завръща,
на острова да чуе песента.
Пилее топлината по фасади, керемиди...
Рибарю, ти не спирай да плетеш!
На дунавския бряг отново иска да те види
как ласките му тихичко крадеш.
Там привечер изпращат го събрани всички лодки,
под старата рибарска махала.
На дървената пейка две сърца се гушат кротки:
то „Лека нощ“ им вече пожела...
Обръщат се към него пак цветята, та му казват:
ела и утре рано, подир мрак!
Светулките приготвят се поеми да разказват
и нижат се край дивия шубрак.
Пак сенките на къщите, семействата сплотили,
се спускат към покоя на нощта;
Под слънчевия огън що деца са се опили,
в прегръдката заспиват на баща...
В Япония отново манастирите се будят,
а някъде край стария Шанхай
надигат се в гнездото си две птички и се чудят -
отде ли иде кучешкия лай?!
Голямото кълбо зад хоризонта се е скрило.
Но, блеснала във бяла светлина,
загадъчно усмихва се под звездното ветрило
любимата ни мъничка Луна...
41.
Орлица
По баири – дим се стели,
гали горските постели...
Буря иде под земята -
огнен дракон се премята!
Лъв със малките препуска,
плаче слонът и напуска;
три сърнички се задават,
две орлета се предават...
Бавно лази бръмбар черен -
час за него е вечерен;
ято гарвани политат,
птици облаци прелитат...
Мечка бяга със мечета,
група вълци и вълчета...
Как гора да не тъгува,
щом с децата се сбогува!?
Бедни ангели наема,
дъх последен си поема...
Лапа адска се подава -
въздух повече не дава!
Тътен блъска по земята,
огнен дракон се премята...
Смърт по горските постели
лава черна ще застели.
Бърза сянка се задава -
сянка малките не дава!
Как орлетата понася,
майчин вятър ги отнася...
42.
Пирамида
Господарите - царуват;
богаташите - пируват;
приближените - мируват...
А работникът - приведен,
все навсякъде последен,
след труда си - пак е беден.
Но животът тъй отрежда:
Който в дело се навежда,
има вяра и надежда!
43.
Вярвай
Има ли истини, има ли друми -
без да се мъчиш и без да се учиш;
има ли истини - само със думи,
ти наготово така да получиш?!
Няма ги, няма! Недей се оглежда -
пътят е дълъг, понякога труден.
Имай у себе си жива надежда,
нека духът ти да бъде все буден!
В минали грешки не връщай се вече,
бъдеще там ти не ще да намериш!
Вярвай във себе си, вярвай, човече!
Само напред трябва поглед да впериш.
Трябва да бориш и трябва да искаш,
нека се сбъднат мечтите ти първи!
В трудности здраво юмруци да стискаш,
даже сълзи да проливаш и кърви.
Твоята сила дори и да дреме,
имаш ти българско в тебе сърце -
да я събудиш дошло ти е време,
и да изправиш най-гордо лице!
В мъка и болка пак има надежда!
Пътят е дълъг, понякога труден.
Паднеш ли – ставаш! Недей се оглежда,
нека духът ти да бъде все буден!
Истини няма, де само със думи -
без да се мъчиш - така да получиш.
Няма ги лесните, гладките друми.
Сам ще се бориш, и сам ще сполучиш!
44.
Тиранозавър Рекс
Преди милиони години живях
и имах огромно туловище;
от страшни животни аз най-страшен бях -
свирепо, безумно чудовище...
По-тежък от пълен с деца автобус,
на ръст по-висок от училище;
сурово месо най обичах на вкус -
за всички бях живо страшилище!
Бих глътнал и теб, ако можех сега,
но много отдавна изгинахме -
през Кредата пиех вода на брега,
ний своето време изминахме.
Не ще да ме зърнеш да ходя навън,
следи не оставям по пясъка...
Но видиш ли ти динозавър насън,
ще светне в очите му блясъка!
Аз някога бродех и в нощ, и във ден,
преследвах внимателно плячката,
и в моята челюст попадаха в плен,
че тихичка беше ми крачката...
Ловувах на пръсти из гъсти гори,
под мен тревопасните лягаха -
но хищници едри аз плашех дори,
и даже гигантите бягаха!
Застигах врага и го свалях за миг,
наоколо другите пискаха;
в кръвта под жестокия слънчев топлик
все зъбите мои се плискаха...
Преди милиони години живях,
в небе птерозаври се носеха...
Огромно чудовище някога бях,
и милост от мен всички просеха!
45.
Пожелай си любов
Пожелай си любов да те нощем прегърне -
идва студ, идва мраз тихо град да загърне...
От звездите безброй пожелай си да взимаш,
две ръце и душа зад гърба нека имаш!
На леда дори стегнал, когато ухае
на зелени елхи - нека той да не трае,
и да чака на прага със малък подарък,
а в очите му пламък да грее най-жарък!
Пожелай си човек – все за тебе да пита,
и да има пътека нагоре извита:
над затихнали заливи тя да ви вдигне
и магията коледна в миг да ви стигне...
Щом гърдите топят се и голи допират,
да усетите вятър и време как спират...
Да погледнеш натам, към земята далечна,
от луна само с рози покрита, и вечна!
За самотните мигове ти да се сетиш,
и дъхът на отминали дни да усетиш;
да откриеш оазис в най-хладните нощи,
да се будите сутрин прегърнати още...
Нека зимата идва, а топло ще взимаш
от звезди и душа зад гърба дето имаш.
Нека тебе ръка нежна пак да загърне,
пожелай си любов да те нощем прегърне!
46.
Потърсѝ ме
Потърси ме, дори във тъгата,
със самотната чаша в ръка.
След дъжда да докоснем дъгата
на брега на онази река...
Ако пръстите твои ме искат,
но ме нощем те търсят напразно
и в юмруче се тихо притискат,
че леглото отново е празно;
Ако устните твои са рая,
потърси ме и бързо води ме -
по ръцете ти, и до безкрая,
с малки глътки любов награди ме!
Потърси ме! Дори във тъгата,
изморена, със чаша в ръка.
Две души чакат там, под дъгата,
да се спуснат по тази река...
47.
Целуни ме
Целуни ме когато си лягаш,
целуни ме когато се будиш...
От деня ми преди да избягаш,
целуни ме - недей да се чудиш!
Нека дълго за тях да се сещам
и във хаоса пак да ме пият,
нека устните твои усещам
по гърдите ми още да бият!
Да ме галят ръцете ти искам -
като пролет, която пристига!
Във водите им аз да се плискам,
като в буря - забравена дига.
Нека шепотът твой да разкаже
за тъгата в самотните нощи;
нека тихичко пак да ми каже,
че обичаш ме още... и още!
Целуни ме, света ми обръщай,
до последно целувай, не спирай!
Ти душата ми нежно прегръщай
и със своите устни - допирай.
От деня ми преди да избягаш,
целуни ме! Недей да се чудиш!
Целуни ме когато си лягаш!
Целуни ме когато се будиш...
48.
Революция
Тълпа се е събрала на площада -
и възрастни, и млади, и деца...
Готови да наказват без пощада,
с открити пред статуквото лица!
И знаме подир знаме се издига
над хилядите вирнати глави;
внезапна революция застига
злочестите управници, уви...
Над сетната настъпена угарка
шушукат си админите сега,
поседнали на пейчица във парка:
"...ще има ли мангизи, и кога?!"...
А той добавя съчка подир съчка -
човекът, който плаща вечерта.
Часовникът му - Ролекс по поръчка -
се къпе в светлините на жарта...
49.
Огледалце, огледалце
Огледалце, огледалце, много бързо ми кажи...
Тежък чук държа в ръката, затова - не ме лъжи!
Кой поет е на земята с по-голям талант от мен?
Че сънувах сън ужасен и почти съм аз сломен...
Ти, Момчиле, ще призная, че с талант си надарен,
но си малък да играеш на големия терен;
с грамота не чакай някой точно теб да награди,
че главата ти едва ли нещо умно ще роди.
Огледалце, огледалце... Джам квадратен - на стена.
Та защо ли да те чупя, и да плащам аз цена?!
Към терасата съм тръгнал, че е време за борба -
триста ореха ме чакат в окачената торба!
50.
Лято е
Лято е. Седнал във парка, мечтая;
тихо до мен си се сгушила ти.
Тази картина от тясната стая
зимата пускам навън да лети...
Топло е. Там остани, в тази рамка -
ето, рисувам тревата зелена...
Имаш копринена бяла презрамка,
а във очите ти – цяла вселена!
Лято е. Пак във гърдите ми тичат
твоите пръски на бистра река.
Радостни виждам сълзи да се стичат,
бързо попивам ги аз със ръка.
Топло е. Ето че пак ме целуваш.
Вятър по клоните горе се крие.
Давам ти в мен още дълго да плуваш,
искам душата ти тук да се скрие...
Лято е – пиша, рисувам, мечтая.
Тихо до мен си се сгушила ти.
Зимата пускам от тясната стая
тази картина, навън... да лети.
51.
Стругарят и Джони Уокър
Мъж на име Джони Уокър
срещнах някога, веднъж...
Беше той до кости мокър,
че навън ръмеше дъжд.
Влезе в бара без да бърза
и сомбрерото свали -
на стената го завърза,
и извика: "Вън вали!".
Най-небрежно се огледа
с поглед кротък, някак вял;
беше кожата му бледа,
а револверът му - бял.
Стол до мен видя свободен
и придърпа го с ръка...
Беше с израз благороден,
с нови чизми на крака.
"Аз съм Джони!" - тихо рече
и подаде мокра длан: -
"Тук дошъл съм отдалече,
ала нямам още план...
Виждам, друже, че скучаеш
в този тъй прекрасен ден -
може би несгоди траеш? -
сподели ги, моля, с мен!"
И така, на този Джони
станах бързо аз другар -
в миг тъгата той прогони
от нещастния стругар.
За жена ми ме разпита,
и за стария ми струг...
С него смях се до насита,
както никога със друг!
От Шотландия разказа
притчи, вицове безброй...
Снимка стара ми показа
на семейството си той.
Сам на бара с "Джони Уокър" -
беше някога, веднъж...
Е, прибрах се вкъщи мокър,
че навън ръмеше дъжд.
52.
За жената, която премина
За жената, в която се влюбих
преди толкова много лета;
за жената, която загубих
ми напомня сега пролетта...
За жената, която посрещах
и изпращах с очи ден след ден;
За жената, която - усещах,
че поглеждаше скришом към мен.
За жената, която вървеше
по студения сив тротоар...
За жената, която цъфтеше...
Но за друг беше приказен дар.
За жената, която загубих -
не отворих към нея врата.
За жената, която не любих...
Тя е някъде там, по света.
53.
Гневът
И в мен живее този подъл звяр,
макар да е невидим дълго време -
гневът, преди да стане господар,
в леговището свое тихо дреме...
Под залеза на есенния ден,
след своята разходка се прибирам...
И питам се - Дали е още в мен?
Следи от него вече не намирам.
Завръщам се към своите дела,
в очакване на идващата зима -
пред чаша чай, отново с очила...
След малко ще забравя, че го има.
А той е там и готви се за бой,
отново своя сън сега сънува -
от всички най-могъщ да бъде той;
да бъде цар - за час поне - бленува!
Но тръгне ли с войската си напред,
аз пътя му веднага ще затворя -
заплаши ли отново моя ред,
с гнева ще трябва сам да се преборя...
И в мен живее този подъл звяр -
с годините отслабва, но не пада.
Успее ли да стане господар,
за мен е бич... За него е наслада.
54.
Тя те търси...
Тя те търси, скъпа Яна...
Сутрин ставам с вяра аз,
ала вечер - разпиляна
като бяла морска пяна -
тя, душата ми, без глас...
Да се върнеш пак те моли,
да си дойдеш у дома!
Като старец край гондоли,
като слънце над тополи -
тя е толкова сама!
От прозореца нахлува
тиха лунна светлина...
А душата ми сънува,
и в съня си - теб целува,
най-красивата жена!
Тя те търси, скъпа Яна,
търси твоите очи!
На парченца разпиляна,
всяка нощ е все пияна
и след спомена търчи...
55.
Свят на чакащи колет
В този топъл летен ден
той отлита от дома.
Унизен и победен
от мъгливата тъма
на позорна нищета...
Светъл куфар до врата.
Тук бе просто силует,
който просеше храна.
Мъж на двадесет и пет
край разбитата стена
на разграбения град...
Свят на хаос и на глад.
Свят на алчни умове
и безскрупулни сърца;
свят на празни домове
и отлитащи деца...
Самолет след самолет...
Свят на чакащи колет.
Светъл куфар до врата,
до вратата на глада.
Две бутилки самота,
малко дрехи и вода;
очила и химикал...
Светъл куфар в локва кал.
Две прегръдки за сина,
който тръгва по света,
и - по ничия вина -
хлопва жълтата врата
на поредното таксѝ...
"- Път обратен не търсѝ!"
В този топъл летен ден
той пристига у дома...
Там, където - прероден,
след мъгливата тъма -
ще открие любовта.
Там, на края на света.
56.
В ден самотен
В ден самотен, като този,
чувам по-добре света;
пак съм сам сред коловози -
като точица в плътта...
Чувам даже тихи стъпки
на притичващи в дъжда;
чувам парещите кръпки
на душите из града...
В ден самотен, като този,
чувам своята дори;
чувам нейните въпроси...
В ден самотен - тя гори!
В друго време пак се връща,
в миг отминал, по-добър...
Някой някъде прегръща
под невидим чер чадър.
В ден самотен, като този,
две сълзи потъват там -
в океан от коловози...
В океан човешки плам.
57.
Вагон към Аушвиц
Накъде вагонът трака? -
пак се пита то сега.
Под качулката на мрака,
плач се рони подир влака
и се впива по снега...
Между всички тези хора,
тихо стенещи в страха -
тъй невидими в простора,
в плен на ужас и умора...
Тъй невидими в греха!
За самотното юначе
няма дреха и ръце;
изоставено сираче -
не, не може да заплаче...
Малко бледо личице.
Длан нанякъде протяга,
но увисва тя в студа;
между куфарите ляга...
Не, не може да избяга.
Няма глътчица вода...
Към прозорчето поглежда
най-излишният живот...
Люта зима се процежда!
Няма никаква надежда
по издраскания под.
Тънка свещ в нощта догаря
върху пътя на плътта.
То очите си затваря,
а вратата се отваря...
Тази кървава врата!
Колко хора тя поглъща,
колко нокти потроши?!
Пак към дяволската къща
мълчаливо се завръща
с рой осъдени души...
Накъде вагонът трака? -
пита старецът сега.
А сирачето го чака -
то лети само над влака
и се радва на снега...
58.
Най-красивата еврейка
Най-красивата еврейка, с най-зелените очи,
а в ръката ѝ - ръчичка на дете;
насред сивата опашка тихо плаче и мълчи...
До прегърбена старица чакат те.
Търпеливо чакат своя ред звездите на Давид
и надяват се на чудо в пролетта...
Там, наблизо, край вагоните лежи човек убит.
"Той навярно сам заслужил е смъртта!"
Най-красивата еврейка още чува онзи глас,
който тихо нещо шепнеше в нощта...
И не ще научи тя, дори в последния си час,
че момчето вече нямаше баща.
В най-голямото летище за отлитащи души,
с най-зловещите комини на света...
За надеждата в децата няма дяволът уши -
пак към пещите се стича днес плътта.
Най-красивата еврейка, с най-зелените очи,
се навежда край отворена врата:
"- Ще си идем скоро вкъщи, не тъгувай, не плачи!..."
Още няколко минути до смъртта.
59.
Когато
Когато на земята си се проснал,
съборен пак от вятъра студен;
когато самотата си докоснал
и паднал си на лапите ѝ в плен...
Когато си пронизан от предател
и в тъмното душата ти кърви;
когато си загубил скъп приятел
и дълго време страдаш ти, уви...
Когато си изгубен в океана
и луташ се в безмисления ден;
когато се отвори нова рана
и мислиш, че си вече победен...
Върни се към историята своя,
към българските ханове, царе...
Върни се там и чуй шума от боя
за пясъка на черното море!
Върни се край железните редици,
които сам повеждаше Кубрат -
от хилядите негови войници,
един сега те гледа като брат!
Спомни си как предците ти живяха,
опънати в османския хомот;
огризки колко време все ядяха,
но бореха се с тежкия живот!
На кораба "Радецки" пак върни се
и чуй гласа на Ботев в полунощ;
към неговата чета обърни се -
надежда си вземи от там, и мощ!
Да бъдеш ти! За теб Раковски би се!
За теб загина карловският лъв!
От своя сън нещастен събуди се!
За теб проляха те реки от кръв...
60.
Октомври
Октомври дойде, тъй спокоен и тих,
навявайки малко тъга.
Илюзии дълго в ума си градих...
И ето ме - тук и сега.
Вървя из града, без да гледам часа,
под свежия, кротък дъждец;
за кой ли път вече ме гали гласа
на този любезен крадец?...
Отмива прахта от безлюдния път,
отмива и спомена в нас...
И ето, след него се пита умът:
Нима имам минало аз?!
Кога бях на двайсет, кога бях дете;
кога тичах бос по брега...?
Дъждовните капки - все същи са те!,
но носят и малко тъга...
61.
Асансьор
Светлината в миг угасна
и настъпи тишина...
"Ах, каква съдба ужасна!" -
писна младата жена,
и усетих топлина...
В асансьора бяхме двама
в онзи късен нощен час...
Та нима не беше драма?! -
бих попитал всички вас, -
цяла пропаст бе под нас!
Над земята - сто етажа...
Или бяха сто и два?
Но какво ли да ѝ кажа -
търсех някакви слова...
Не очаквах аз това!
Бях притиснат до стената
с остри нокти по врата.
Паникьосана, жената
в мен опираше гръдта
и споделяше потта...
Тя наистина гореше...
Плътно в мен се долепи -
тъй сърцето ѝ туптеше,
че във моето се впи!
Как човек да не сглупи?!
В малка клетка - само двама...
Кой в нощта ни бе събрал?!
Не познавах тази дама,
но почти се бях предал...
Кой тестѐто бе раздал?
Сякаш някаква магия
в асансьора ни обви...
Длан по гладката ѝ шия
пуснах бавно да върви
и докоснахме глави...
Чело в чело - в тъмнината.
Сляхме устни изведнъж!
Но чия ли бе вината
в онзи луд греховен дъжд?!
Тя бе дама, аз бях мъж...
Тъй високо над реката,
тъй високо над града...
Тя докосваше с ръката
нежно моята брада
и разтапяше леда...
Сутиенът ѝ се свлече.
Бликна плам неудържим!
Беше много късно вече
тази страст да потушим:
"Да, уви, ще съгрешим..."
Четвърт час - любов случайна.
До къде ли? Е, познай...
Там баладата омайна
изтанцувахме до край!
Четвърт час - вълшебен рай...
Цяла вечност сякаш бяхме
под лъка на Купидон,
и над облаци летяхме
на гърба на буен кон...
Топъл дъх и нежен стон.
Светлината в миг пристигна
и настъпи тишина...
Тя с очи пред мен премигна,
сякаш чувствайки вина.
Беше хубава жена!
За последно ме целуна
и натисна "сто и пет".
Дар, изпратен от Фортуна
в кратък приказен куплет -
устни, сладки като мед.
Сетен шепот в голотата
на случайните тела.
В миг отвори се вратата
и разпери тя крила -
"Лека нощ!" ми пожела...
И тогава се огледах
в огледалната стена -
в златен прах от Андромеда,
сам, окъпан в светлина...
Разцелуван от жена.
62.
Обичам я
Обичам я! Потънал съм в очите ѝ,
в безкрая на един вълшебен свят...
И тази нощ огрян съм от лъчите ѝ,
от тихите лъчи на нежен цвят.
По устните ѝ - пролет дълго чакана;
по шията ѝ - приказна луна...
Но виждам там и мъка неизплакана
с въздишки по любимата жена!
Стрелките сочат моето страдание,
че скоро ще си тръгне тя оттук!
В зениците ѝ крие се послание:
"Целувам теб, но любя... някой друг".
63.
Чакам за здраве
Чакам за здраве в един тъжен влак,
без да задавам излишни въпроси.
Знам - и другар съм си, и съм си враг...
Всеки на своя гръб кръста си носи.
Ето ни, бавно вървим към целта -
дребни човечета в тесни вагони;
свити под своите сиви палта,
чакаме слънцето да ни догони.
Чакаме изгрева в същия влак,
в който се возиха хиляди вече.
Чакаме тихо в лечебния мрак...
Може би прошката не е далече?
64.
Помниш ли, синко, баща си
Помниш ли, синко, баща си?
Знам, ще се сетиш за мен -
щом ме откриеш в съня си,
някога, в облачен ден...
Чакат те снимките стари,
поглед към тях обърни:
сгради, реки, тротоари...
Спомен от минали дни.
Сенки от шепа човеци,
спрели в безкрая за миг -
хора с палта и елеци;
някакъв старец; войник...
Помниш ли, синко, баща си?
Пак ще поседнеш до мен;
ще ме прегърнеш в съня си...
Някога, в облачен ден.
65.
Смъртта на философа
И нея в тънка строфа
отдавна бе описал -
смъртта си, философът,
с мастило бе изписал...
Но всъщност - бе преписал.
Дълбоко в чужда книга -
по стръмен път, забравен -
видя как тя пристига
пред дом, в тъга удавен,
в съня си - сам оставен.
Издигаше се борче
зад дървена ограда;
в притихналото дворче
тревица - още млада -
се къпеше в прохлада.
Далече зад стъклото
самотна свещ гореше;
до нея, на леглото,
художник млад лежеше
и в сетен час кървеше...
От свой приятел верен
пронизан бе в гърдите.
На фона сиво-черен
се виждаха следите
по пътя под звездите.
"Момчето си отива,
потъва в планината..."
Високо на статива -
огряла пак стената, -
тъгуваше луната.
Замислен, философът
бутилките погледна;
строи ги в тази строфа -
за празна нощ, последна,
на блянове - тъй бедна...
"Убиваш самотата
с вълшебната си пяна;
опиваш суетата
и всяка нова рана
в душата разпиляна...
Единствен мой другар си,
до мен в нощта будуваш.
Но, демон или дар си?!
Божествено целуваш,
но твърде много струваш.
Тук винаги се връщаш,
сълзите ми да триеш;
тъй мило ме прегръщаш...
Но истината - криеш!
Да, знам - ще ме затриеш."
И тази вечер - ето,
след толкова години -
кама заби в сърцето
отровното мартини...
О, Господи, прости ни!
Че в тази тънка строфа
молбата не видяхме;
че там, до философа
за малко не поспряхме...
Че пак жестоки бяхме.